☎ 0888669625

Биогорива. Дизел с биодизел. След соята в месото-сега пък соя в колата

Сигурен съм, че, ако човек би имал възможност да избира, винаги би предпочел месния колбас пред такъв със соя в него. Естествено, ако не е полу-вегетарианец, заклет еколог или просто екстравагантен гастроном.
Така е и с всички заместители на нефтените горива, включително и с биодизела. Колкото и убедително да звучи как бил намалявал емисиите на въглероден диоксид, шофьорът винаги ще си има едно наум, че го принуждават да кара със „сок от ряпа” (така го бъркаха някои в началото маслото от рапица – ряпа, рапица – все едно) или със соев сос вместо с хубавия чист нефтен дизел. Но и с това се свикна, като се потвърди тезата, че ограничителните мерки никога не се приемат доброволно, а се налагат отгоре. По принуда. Породена от очертаващия се дефицит. И че гладът на човечеството за енергия е сравним с физическия глад на индивида.

 

Лош ли е биодизела, наистина?

биогориваОткровено казано, не. Дори от всички алтернативни горива той сякаш най-много се родее с класическия дизел по експлоатационните си характеристики. Просто трябва да се преодолее предубеждението. А това става или с тояга (постановления и директиви), или с морков (налогови облекчения и по-ниска цена). В редица страни са в сила и двете едновременно.
Самият биодизел е стар, колкото дизеловия двигател. Още в зората на конструирането му от германския изобретател, чието име носи, моторът се е захранвал при демонстрационните изпитания с растително масло, изместено по-късно окончателно от нефтения дериват.
Напълно забравен почти едно столетие, с изключение на някои експериментатори на нови ексцентрични формули за горива, биодизелът възкръсна за масова употреба, макар и в доста мутирала от първоначалната форма, през 90-те години на двадесети век.
Биодизел е сборно понятие за продукт, получаван от различни естествени изходни суровини, но със сравнително общи свойства и използван като гориво в дизелови двигатели. Най-общо казано, той представлява алкилови естери на мастните киселини, като най-масовият е метиловият естер. С процеса на естерификация се избягват основните недостатъци на изходните растителни масла като горива.
Естерите са продукти на взаимодействие между органични основи и органични киселини. Като органична основа се използва най-простият спирт – метиловия алкохол (метанола), а като органична киселина – въпросните карбонови (мастни) киселини, съдържащи се в растителните мазнини и извлечени от зърната на соя, рапица, синап, слънчоглед, а в Малайзия – дори и от палмово масло. Има и технологии, които разширяват суровинната база, като освен възобновяемите растителни ресурси включват и отпадъчни мазнини от животински произход (главно от месарски и колбасарски цехове), отработени растителни масла и животински мастни киселини и др.
Единствено ограниченото наличие на мастни киселини е тясното място, което свива производствената база на биодизела, тъй като метанолът е един от най-широко разпространените технически алкохоли и се получава в огромни количества основно чрез паров реформинг на природен газ (steam reforming).
Балансът на мастните киселини показва почти еднакво разпределение на потенциала от животински мазнини и растителни масла. От последните най-разпространеното и евтино е соевото масло. В САЩ именно соевата индустрия беше движещата сила за включването на това масло в производството на алтернативното дизелово гориво поради излишъците си от производствен капацитет, получаваните свръхколичества и спадащите цени на тази култура.
Много надежди напоследък се възлагат и на синаповото масло. Синапът е сравнително непретенциозна култура и екстрахираното масло, което е негодно за хранителни цели, може да се насочва единствено за гориво. Освен това то съдържа над 90% мононаситени карбонови киселини, което го прави идеално за биодизел, постигайки задоволителен баланс между нискотемпературните свойства и емисиите на азотни окиси. Съществено предимство е и обстоятелството, че след екстракцията остатъчният шрот е много ценен и ефективен природен пестицид, чието търсене нараства и цената му е достатъчно висока, за да редуцира тази на извлеченото синапено масло.
Има, естествено и антагонисти на биодизела. Някои от аргументите им не са лишени от смисъл, докато други са направо спорни. Според тях е безсъвестно да се отделят огромни земеделски площи, за да се засяват с негодни за храна семена, докато стотици милиони индивиди гладуват или не си дояждат. Освен това, дори и в известната с увлеченията си към субсидиране на земеделските стопани Европа, може да се говори за стабилна печалба от рапица само в случаите на богата реколта и добри земеделски субсидии на производителите на тази култура. Значителният внос от САЩ на европейския пазар на соеви зърна също силно влияе върху маржа на местните производители. И не на последно място, огромните масиви от дадена монокултура застрашават биоразнообразието и животинския хабитат. При това, според Европейското Бюро за опазване на околната среда (ЕЕВ), кампанията за въвеждане на биодизела като задължителна част от нефтените горива е просто прахосване на пари за един проект със съмнителна стойност, чийто принос за намаляване на глобалното затопляне е незначителен в сравнение с други мерки. Дори при растежа на посевите ще се отделя азотен диоксид – един от мощните, така наречени, “парникови газове”.
Тези съображения, обаче, са чисто екологични. И като всяка крайност, страдат от едностранчивост. Те не вземат под внимание обстоятелството, че основната причина за въвеждането на биодизела не е екологията, а енергетиката, колкото и тези сфери да са взаимосвързани. И че той се лансира, за да намали потреблението на нефтени деривати. А това, че като гориво има известен положителен ефект върху околната среда, е несъмнено, което представлява допълнително предимство. Много по-силни са аргументите, че с него значително се намалява отделянето на въглероден двуоксид – основният причинител на “парниковия ефект”, тъй като затваря кръговрата на СО2. Отделеният при горенето газ ще се усвоява от растенията, от които след това ще се добива ново гориво, което на свой ред изгаряйки, ще освободи нови количества газ и т.н.
Получаването на биодизела е практически хибрид между селскостопанска дейност (с всичките й рискове и негативи) и промишленост. Изисква се предварително създаване на широко разгърната мрежа и организация за засяване, отглеждане, събиране, изкупуване и подходящо съхранение (достатъчно големи силози и складови площи) на земеделската култура (рапица, соя, синап и др.), както и на животинските мазнини, съчетавайки сезонността на растителната реколта с необходимостта от непрекъснатост и ритмичност на захранването със суровина на една промишлена инсталация. Така или иначе, тези затруднения бяха постепенно преодолени и сега навсякъде в страните от ЕС, в това число и в България, се наблюдава устойчивост на производството на биодизел и на влагането му в минералното дизелово гориво.
Все пак някои от съображенията на опонентите бяха взети под внимание и понастоящем в ЕС вече се разработва единен нормативен документ, който ще ограничи влагането на биогорива до максимум 7%. Това няма да засегне у нас толкова биодизела, колкото биоетанола, чийто таван се планираше след година и половина да достигне 10%. Но в някои европейски страни, където масово се предлагаше В10, ще се редуцира нивото му до максимум 7%.
По-голям интерес представлява, разбира се и поведението на тази смес в двигателя от гледна точка на експлоатационните характеристики на сместа дизел/биодизел, което на достъпен език ще бъде изложено по-нататък.

Прочетете продължението в публикацията Експлоатационни характеристики на биодизела като гориво

(Из периодичния печат)